Как да станем щастливи или в какво се състои смисълът на живота?
Мисля, че ще се съгласите с мен, че всеки човек в този свят е неповторим и уникален. Дори и ние, които живеем в една държава, в един град, а сега сме се събрали в едно помещение, не си приличаме: някой е висок, а някой нисък, някой има зелени очи, а друг сини. Ние имаме различни вкусове, предпочитания, различна житейска история. В целия свят няма човек, който би бил идентичен с нас. И това, разбира се, е хубаво. Въпреки това, въпреки уникалността на всеки един от нас, има нещо, което обединява всички хора, независимо от тяхната националност, цвят на кожата, ниво на образование и обществен статус. Как мислите, какво е това?
Желанието да бъдеш щастлив – това е общо за всички нас. Великият учен и философ Блез Паскал е казал: „Всички хора, без изключение, искат да бъдат щастливи, всички се стремят към тази цел. Едно и същото желание води едни на война, а други ги възпира”.
Добре, аз и вие искаме да бъдем щастливи. А какво е необходимо за това? Всеки човек, както изглежда, знае отговора на този въпрос. Затова искам да ви предложа да напишете или наум да изброите някои от най-важните неща, които не ви достигат, за да бъдете щастливи. Най-важното, бъдете искрени.
А сега да се опитаме да анализираме полученият списък.
1) Навярно, много хора включват в него парите.
И наистина, на нас често ни се струва, че имайки много пари, ние ще бъдем поне малко по-щастливи, защото ще можем да осъществим мечтите си, да спечелим доверието на други хора и, в крайна сметка, да станем по-независими. От човешка гледна точка това изглежда достатъчно разумно. Въпреки това Исус е имал по този повод различно мнение. В 12-та глава на Евангелието на Лука, Той е изказал много парадоксално от гледна точка на съвременния човек, твърдение: „Внимавайте, пазете се от прекалено користолюбие, защото животът на човека не зависи от изобилието на имàнето му”. Тези думи на Исус може да ни изглеждат странни, защото в манталитета на съвременния човек живее убеждението, че именно материалните блага ще му донесат чувството на радост, мир и щастие, че те ще открият неограничени възможности за задоволяване на всичките му потребности. Но не е така. Наскоро чух за интересни изследвания, проведени в Европа. Тяхната цел е да се установи зависи ли усещането за щастие у хората от доходите, които те получават. Оказва се, че първоначално усещането за щастие расте право пропорционално на доходите, след това достига максимум (при това при съвсем малки суми за европейския стандарт), а след това, с увеличаването на дохода, усещането за щастие намалява.
Блаженият Любомир Гузар е казал: „Парите са необходими, без тях не се живее, но парите не носят щастие”, и след това, позовавайки се на Аристотел, продължава: „Парите не ни правят щастливи – парите успокояват нервите”. И наистина, днес много хора могат да констатират, че в живота им, въпреки прекрасното материално положение, липсва нещо изключително важно, така че те не биха могли да се нарекат щастливи. В потвърждение на тези думи си струва да се отбележи, че най-голям брой самоубийства се регистрират в тези страни на Европа, които поддържат едни от най-високите стандарти на живот. Защо е така? Очевидно защото парите не могат да купят всичко, което е нужно на човек? Доктор Пол Брег по този повод казва: Парите могат да купят легло — но не и сън, храна – но не и апетит, лекарства – но не и здраве. Ние можем да добавим: парите могат да купят удоволствие, но не и щастие. Една легенда разказва, че много отдавна придворен лекар казал на тежко болен китайски император, че той ще се възстанови, ако облече ризата на щастлив човек; и ето, една група пратеници късно вечер попаднала на сиромашка къща, от която се чул глас: „Господи, добре поработих, а сега ще си почина! Аз съм най-щастливия човек на света”; пратениците веднага влезли в къщата и наредили на стареца: „Дай си ризата!”. Оказало се, че той нямал…
Ако парите не са ключът към щастието, тогава защо хората полагат толкова много усилия, за да трупат за себе си богатство. Една от причините е, че парите дават чувство за сигурност, но в действителност това чувство е измамно. За това свидетелства и следната история.
През 1923 г. най-успешните финансисти в света се срещат в един от хотелите в Чикаго. На срещата присъстват: председателят на най-голямата стоманодобивна компания, водещ магнат в зърно производството, президентът на Ню Йоркската Стокова Борса, член на кабинета на министрите на САЩ, водещ анализатор от Уолт Стрийт, президентът на Банката за международно развитие и ръководителят на най-големия монопол в света. Всички са много важни и влиятелни хора. Според един източник тези магнати заедно контролирали повече пари, отколкото се намирали в държавната хазна. В продължение на много години вестници и списания разказвали за успеха на тези хора, като призовавали младите хора да следват техния пример. След 20 години било направено проучване, за да се разбере какво се е случило с тези седем мъже, които се срещнали в Чикаго. Резултатите са изключителни. Президентът на най-голямата стоманодобивната компания в последните 5 години живеел в дългове и умрял без пукната стотинка. Водещият магнат в зърно производството фалирал и умрял в емиграция. Президентът на Нюйоркската фондова борса току-що бил освободен от затвора. Членът на кабинета на министрите бил освободен предсрочно, за да може да умре у дома си. Водещият анализатор от Wall Street се самоубил. Президентът на Централната банка за международно развитие завършил живота си със самоубийство. Ръководителят на най-големия монопол също се самоубил. Всичките седем житейски истории завършват трагично. Имената, които са били синоним на богатство, власт и могъщество, в крайна сметка станали израз на унижение, престъпление и самоубийство.
Стив Джобс, основателят на компанията Apple, изразява изключително интересно безсмислието на преследването на богатството: „колкото повече общувам с хората, толкова повече се убеждавам, че като цяло всеки от тях има една цел—да стане най-богатия покойник на гробището”.
- Може би втората точка в нашия списък е лозунга „Да живеем за собствено удоволствие”.
Всъщност това убеждение директно и косвено ни преследва от екраните на телевизорите, от думите на нашите приятели, от рекламните билбордове. И на пръв поглед това изглежда много привлекателно: телесни удоволствия, куп пари, живот на пълна пара, когато можеш да си позволиш всичко, което поискаш… Не е ли това истинското щастие?! Опитът на много от хората убеждава, че не е. Животът в удоволствия не ни прави щастливи. Ролф Бартън, художник-карикатурист, преди да се самоубие е оставил бележка със следното съдържание: «Имал съм в живота си всичко: трудности, приятели, успехи. Сменях жените и къщите си, пътувах по света, но ми омръзна постоянно да измислям, с какво да се занимавам в рамките на 24 часа всеки ден».
И наистина, днес хората са се научили бързо да се придвижват, да се обличат елегантно, да се хранят изискано, имат възможност да живеят много по-комфортно, отколкото да речем преди 100 години. Но станаха ли те по-щастливи? Логично е, че научно-техническия прогрес, като осигурява на човека всичко необходимо, би трябвало да доведе до човешкото щастие. Това обаче далеч не е така. И доказателство за това е фактът, че в днешно време се забелязва бързо увеличаване на случаите на депресия и загуба на смисъла на живота. Депресията може спокойно да се нарече рака на XXI век. Рендел Стафорд от Масачузетската Главна Болница и негови колеги анализирали данните за броя посещения при лекар с оплакване за депресия от 1987 г. до 2001 г. в Съединените Американски Щати. Оказало се, че този брой се увеличил от 14,4 млн. през 1987 г. до 24,5 млн.—през 2001 г.
По този повод, известният чилийски философ Дарио Саласа Сомера в книгата си „Моралът на XXI век” пише следното: «прекланянето пред удоволствието като божество, е, може би, най-типичната черта на съвременния човек…В безумството си хората са отишли толкова далеч, че възприемат света като супермаркет, който предлага развлечения и удоволствия, и мислят, че те са тук заради безкрайните удоволствия, а не заради морала и духовното усъвършенстване. Животът за хората е цирк, и те вярват, че без удоволствия и развлечения в него няма смисъл”. И нататък продължава: „Настъплението на рекламата е толкова силно, че хората започват да чакат от живота си непрекъснати наслади,а когато открият, че това не е така, изпадат в дълбока депресия и животът губи за тях всякакъв смисъл … настъпва моментът на рухване на щастието, и те губят желание за живот».
Колкото и очевидно да са изречени горните думи, все пак повечето хора дълбоко в душата си са убедени в обратното. Тук ситуацията не е нова. Преди около три хилядолетия цар Соломон, един от най-мъдрите хора, живели някога на Земята, се среща с подобен проблем.
Той описва своите опити да открие щастието в 2-ра глава на Еклесиаст, казвайки: „Извършил съм големи дела: построих си дом, засадих си лозя, създадох си градини и паркове, и засадих в тях всички видове овощни дръвчета. Изградих си водоеми, за да поливам гората от дървета, които растат. Набавих си роби и наложници, имах и домашна прислуга. А добитък, едър и дребен, имах повече от всички, които са били преди мен в Ерусалим! Натрупах сребро и злато и скъпоценности от царе и провинции; създадох си певци и певици, и всякакви наслади за синовете човешки, жените-наложници. И величаех се аз все повече и повече от всички, били преди мен в Ерусалим, и мъдростта ми беше при мен. И всичко, което очите ми са пожелали, аз не съм им отказвал: аз не съм сдържал сърцето си от всяко утешение, защото сърцето ми се утешаваше от всички мои дела и това беше дял от всички мои дела!”.
Във всяка поема, ние четем думите: „за себе си”, „си”: за себе си построи къща, засадени овощни градини, лозя за себе си, да събира сребро и злато за себе си, не си отказвал в насладите, жените. Такова непрекъснато повтаряне на тези думи не е случайно, това показва ненаситно егоистично желание да получи удоволствие от всичко и всички. Коя е до болка позната за човека на 21 век концепция за щастието: повече удоволствия, пари, слава. До какво тя води цар Соломон, четем в стих 11 и 17: „И когато се обърнах към всички творения, сътворени от ръцете ми, и делата, които съм извършил всичко се оказа суета и гонене на вятър, и няма под слънцето нищо полезно!…И намразих аз живота, защото противно е всяко творение, извършено под слънцето, защото всичко е суета и гонене на вятър!…
Как умело цар Соломон изразява това, което вълнува съвременния човек: когато неговият основен стремеж са телесните удоволствия и удобства, някъде дълбоко в душата му се появява усещането, че животът минава напразно и няма никакъв смисъл.
Мисля, че най-добре всичко по-горе казано може да се обобщи чрез думите на същия Блез Паскал: „Който влиза във вратата на щастието през вратата на удоволствието, той обикновено излиза през вратата на страданието”.
- За третото място в нашия списък може да претендира кариерата.
Някои хора свързват щастието с работата, растежа в кариерата или професионалните успехи. За много хора това е пътя към славата и властта. Това така привлича—да бъдеш на върха на славата, когато всички се възхищават от теб, ръкопляскат и ви слушат. Може би затова младите хора доста често обичат да имат идоли. Те съответно се обличат, говорят и се държат като тях и по този начин искат да бъдат съпричастни към всичко, което преживява техния идол. Смятат, че ще са щастливи ако биха били на неговото място. Но животът и думите на много богати известни и успешни хора свидетелстват за това, че те са дълбоко нещастни.
Елтън Джон, чийто продажби по успех са изпреварени само от продажбите на Елвис Пресли, надписва един от своите албуми: „страдах четиридесет години, и няма на какво да се опра в този живот”. „Кариерата ми е успешна, но в живота аз съм много нещастен”. Опитите му за самоубийство са широко отразени в пресата. Друг пример — това е Фреди Меркюри, вокалиста на група „Куин”, който почина през 1991 година. В една от най-новите песни на албума „The Miracle” („Чудо”) той извиква: „Знае ли някой, защо живеем”. Той има огромен успех, хиляди фенове, но в интервю малко преди смъртта му, той признава, че е ужасно самотен: „Можете да имате всичко на този свят —каза той—и да сте ужасно самотен. Това е най-горчивия вид самота. Успехът ме направи идол, донесе ми милиони, но той не ми даде това единственото,от което всички ние имаме нужда – любов, която не преминава.”
Бърнард Левин, един от най-известните британски журналисти, написва статия със заглавие: „Животът—голямата загадка, и няма време да намерим нейния отговор”, в която говори за това, че макар и да работи успешно в продължение на двадесет години, той постоянно се страхува да не загуби реалността в преследването на призраци: „Честно казано, не знам там дали ще имам време да разбера за какво съм роден? Аз така и не успя да отговоря на този въпрос, въпреки че пред мен няма толкова много време, колкото зад мен. Защо аз трябва да знам за какво съм роден. Защото аз не мога да повярвам, че това е случайност, а следователно във всичко трябва да има някакъв смисъл„.
Друг красноречив пример за това е животът на известния италиански актьор Карло Кампанини. Промяната в живота му предизвиква огромен отзвук в обществото. Ето какво казва той за себе си: „Аз бях на върха на успеха. Карах американски автомобил от лимитирани серии. Журналистите ме наричаха „магданоза на италианското кино”, защото се появявах във всеки филм, и нищо не ми липсваше. Но бях морално унищожен, празен, разочарован, изтощен и ужасно тъжен. Аз завиждах на тези, които можеха да вземат живота в ръцете си”. И по-нататък той разказва за това, как животът му се е променил и къде е намерил щастието: „Един ден се прибрах у дома, а съпругата ми каза, че идвал заместник-енориста и помолил да освети къщата… поръча ни да се приготвим, защото той искал всички ние да приемем Светото Причастие. Последното ме разтревожи. Аз не мога да приема Св. Причастие с този мой живот. Малката ми дъщеря го искаше, жена ми също, а аз не знаех, каква причина да измисля, за да се откажа. Сутринта се разхождах из Рим, неспокоен и тъжен, и случайно влязох в Църквата „Св. Антоний” на улица „Мерулян”. Имаше много хора на Литургията, и доста голяма опашка за Изповед. Много хора ме познаха и с интерес ме наблюдаваха. Изповедалнята имаше стъклени врати, през които се виждаше червендалест дебел брат. „Този обича да яде повече от мен – помислих си аз. – Никога няма да му доверя своите грехове”. В този момент видях друг монах, който се молеше пред Разпятието. Той беше слаб, със страдащо лице. „На този—мистичния, бих могъл да се открия, – размишлявах. Изведнъж слабият брат стана, отиде в изповедалнята, където седеше този дебелия и седна на мястото му”. Аз се смутих, но веднага се съвзех: „Виж колко много хора има преди теб, нямаш време да ги изчакаш”. Аз още не успях да го помисля, когато първият на опашката се обърна към мен и каза: „Застанете тук, господине.” И аз вече кляках в изповедалнята. Аз се изповядвах повече от половин час и излязох от там с лице, окъпано в сълзи. Почувствах се различно. С радост присъствах на освещаването на дома ми и приех Светото Причастие. Реших да отида при отец Пио (обявен за светец; с него той се е запознал още преди това, през 1939г.) и да му разкажа за своята промяна. Аз вече се бях изповядал, така че не ми трябваше да му разказвам за своите грехове. Но когато стигнах до изповедалнята на отеца, чух думите: Започни от 46-та година. – Аз се изповядах преди няколко дни! – възпротивих се аз. – Казах ти да започнеш от 46-та! – повиши тон отеца, добавяйки, че аз съм негодник, който се срамува да говори за грехове, а да обижда Исус не се срамува. Тази изповед напълно промени живота ми. Накрая отеца ме прегърна и целуна. Подари ми броеница, посъветва ме често да се моля с нея… Оттогава аз никога не пропусках ежедневните Литургии”.
- Със сигурност в този списък с неща, които са ни необходими, за да сме щастливи, ще намерим елемент, посветен на семейството и приятелите си.
На някои им се струва, че всички проблеми в живота идват от липсата на семейство и казват, че истинското щастие ще дойде само със женитбата. Често това мнение обичат да ни внушават нашите родители, вече омъжените приятелки и т.н., И наистина да имаш семейство—това е добре, но това не е панацея за всички проблеми. За съжаление, днес все по-често могат да се чуят думите: „по-добре да не бях се женила” или „по-добре да не бях се омъжвала”. Тъжната статистика ни показва, че в Украйна се разпадат повече от 50% от браковете, а много хора живеят заедно само заради децата си. Нима повечето от тези хора, стоящи на сватбената пътека, не са си мислили: „Ето сега ще бъда най-щастливия”. Но изминава година, втора и тази мисъл, уви, се променя в противоположната.
Въпреки това, доста често дори и тези, които имат крепко и здраво семейство и добри приятели се чувстват нещастни. Все същият Бърнард Левин казва: „В света има много хора, напълно осигурени, щастливи в брака, и , въпреки това, те са в тих и „бурен” ужас, осъзнавайки, че в тях има нещо като „черна дупка”, която е невъзможно да се запълни нито с храна, нито с напитки, нито с коли или с телевизори, нито с добре възпитани деца и верни приятели… Това причинява болка.„.
И наистина, без Бог е невъзможно да се изгради щастливо семейство, верни приятелства, защото без Него няма истински дълбоки отношения между хората. Колкото повече се отдалечаваме от Бог, толкова повече се отдалечаваме един от друг. Папа Бенедикт ХVІ-ти в своето „Въведение в християнството”, казва по този повод следното: „Това чувстват поетите и философите на нашето време, когато казват, че сега по същество всички човешки срещи са повърхностни; нито един човек не е способен да навлезе в истинската дълбочина на другия. Всяка среща, колкото и хубава да е тя, само обезболява неизлечимата рана на самотата. И така, в недрата на нашето същество живее ад, отчаяние – самотата е неизбежна и ужасна”.
От личен опит мога да потвърдя правдивостта на казаното. Въпреки, че в училище се учих много добре, печелих много олимпиади, радвах се на популярност, занимавах се със спорт, имах любящи и добри родители, които напълно ме осигуряваха, аз постоянно чувствах празнота в сърцето си и се питах: има ли смисъл всичко това, което правя. Често се улавях, че се стремя към успеха само за да запазя привързаността на другите хора към себе си (въпреки че знаех, че тази привързаност често е изкуствена и принудителна). Щастлив се чувствах само в минутите на победата, а после отново идваше разочарованието и възникваше въпросът: това ли е всичко, за което живея? Въпреки големия брой приятели, любящите и грижовни родители, аз се чувствах самотен … До момента, в който не срещнах Исус. Моите преживявания най-добре биха се описали с думите на брат Роджър от Тезе: „Във всеки човек има част самота. Не ще я запълнят нито близките човешки отношения, нито дори и най-силната любов на двама родители. Въпреки това ти никога не си сам. Вникни в дълбочината на своето сърце и ще се убедиш, че не за това е бил създаден човек, за да може в него да живее празнота. На дъното на същността ти, там, където всеки е различен, ви очаква Христос„. Тогава разбрах, че всъщност никакви отношения не могат да ни задоволят напълно. Това може да направи само Бог. Свети Августин казва: „Неспокойно е сърцето ни, докато не намери покой в Теб”.
Какъв е проблемът?
Защо от една страна има толкова много хора, които имат всичко и в същото време са дълбоко нещастни, а от друга страна ние виждаме примери за такива, които по-голяма част от живота си са прекарали в болести, немощи, в гонения, а въпреки това са излъчвали радост, щастие и любов. Дори пред лицето на смъртта, те са могли да се шегуват и да се смеят. Добър пример за това е Томас Мор. Той е роден в семейството на английски адвокат. След като завършва Оксфорд прави блестяща кариера, ставайки известен адвокат и писател. През 1510 г. Мор е избран за депутат в парламента от лондонските предприемачи. Крал Хенри VIII го назначава за председател на Камарата на общините, възлагал му дипломатически мисии, направил го е рицар, а през 1529 г. е назначен за Канцлер, най-висшето длъжностно лице на кралство (за първи път тази позиция заема не епископ, а обикновен мирянин). Може би всичко щеше да продължи така, ако крал Хенри не искаше да се раздели със съпругата си. Много години, търсейки от църквата развод със съпругата си Катерина и не получавайки го, Хенри Осми се откъсва от Ватикана и провъзгласява себе си за глава на Англиканската църква. Дълбоко религиозен и добре образован в областта на каноническото право, Мор твърдо застава на страната на истината: да не подкрепи този развод. Ето защо, след решението на краля Томас Мор незабавно подава оставка от поста канцлер. Без постоянен източник на доходи той трябвало да се раздели с любимите си колекции от монети, музикални инструменти, гръцки ръкописи. Въпреки това, както пише той на Еразъм Ротердамски „Аз най-накрая имам време за Бог, молитви и себе си”. През 1534 г. е приет закон, който задължавал всички англичани да положат клетва на краля като единствен владика (има се в предвид, че верността към Папата е държавна измяна). Мор отново застава на страната на правдата: той отказва да одобри този закон и е арестуван. 15 месеца го държат в затвора, което води до ужасното му изтощение, докато не са произнесли смъртната му присъда. На надзирателя, който му съобщил за часа на изпълнението й, Мор поблагодарил за добрите новини, казвайки: „Благодаря на Негово величество, че той не се забави да ми позволи удоволствието да се освободя от страданията на този развратен свят”. Спирайки пред ешафода, Мор погледнал към стълбите, и се обърнал към полицая: „Бъдете така любезен, помогнете ми да се кача; а надолу аз някак си и сам ще пързулна”. Когато му дали възможност да се обърне към събралите се хора, той поискал от тях да се молят за себе си и за краля, а в заключение добавил: „Призовавам ви за свидетели, братя, че умирам за католическата вяра и за вярата в Католическата Църква; на краля аз съм верен слуга, но първо на Бог”. Това показва, че той не е направил компромис със съвестта си дори пред лицето на смъртта. Последните думи на Мор са били шега, която всички запомнили: той сложил главата си на дръвника и внимателно издърпал брадата си, която му израснала в затвора, така че брадвата да не я повреди, и добавил: „Брадата не е извършила държавна измяна”. Главата му е изложена на лондонския мост в продължение на един месец. Запазена е молитвата, съчинена от Мор: „Боже милостиви, дари ме с желание да бъда с Теб, не за освобождаване от нещастията на този грешен свят, не за да се спася от задгробните мъки, не за успокоение сред радостите на Рая, а заради едната само любов към Теб!”.
Така че ние виждаме примери на много светци, които спели на земята, за месец изяждали толкова, колкото ние ядем за един път, които са облечени много скромно и доста често са страдали, и въпреки това всички, които са общували с тях са почувствали щастието, мира и пълнотата на живота, които те излъчвали. Какъв е източникът на щастието им? Света Бернадета дава отговор: „С Исус аз съм по-щастлива, отколкото като кралица на своя трон”. Подобен отговор можем да прочетем в историята на старозаветния Йосиф. Йосиф е имал тежък живот, защото от завист братята му го продават в робство в Египет. Той е имал трудни моменти в живота си, но въпреки всички страдания, които той е изтърпял, в 39-та глава на Битие четем: „Господ беше с Йосиф и той се превърна в човек, който притежава щастие”. Ключови тук са думите, че Господ е бил с Йосиф. Това е тайната на неговото щастие. Истинското щастие идва в живота ни когато ние търсим Бога, когато го опознаваме и се приближаваме до Него. Исус не напразно е казал: „Елате при Мен всички, отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото Съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко”.
Смисълът на живота
Въпросът за щастието е тясно свързан с въпроса за смисъла на живота. Човек е уникално същество, което значително се отличава от всички други същества, тъй като не му е достатъчно просто да живее, той трябва да разбере защо живее. Футболистът – милионер Век Симпсън, в списание „Пипъл” от 12 юни 1978 г. казва: „Седя си у дома в Бъфало и понякога ми става ужасно самотно. Животът е толкова щедър към мен: имам прекрасна жена, прекрасни деца, пари, здрав съм, и при това ми е самотно и скучно… Неведнъж съм се питал – Защо богатите хора толкова често приключват със самоубийство. Едно е ясно: парите не дават отговор на всички въпроси”. И това е вярно: в сърцето ни има въпроси, на които никой не може да даде отговор, освен Бог. Но без тези отговори ни е трудно да се чувстваме щастливи. Един от най-известните писатели на ХІХ-ти век Ф. М. Достоевски по този повод казва: „Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без солидно обяснение за себе си, за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще унищожи себе си, отколкото да остане на земята, макар и наоколо да са всички хлябове ...”. Без осъзнаване на смисъла на живота си, ние не можем да бъдем щастливи. Тази истина изрично подчертава блажения Любомир Гузар: „Хора се самоунищожават, защото нямат цел в живота”. И дори да имаме най-вкусното ястие, най-изящните облекла, най-добрата работа, без осъзнаване на смисъла на живота си ние постоянно ще чувстваме, че нещо не ни достига, за да сме щастливи.
Принц Чарлз, наследникът на британския престол, беше казал, че според него, въпреки развитието на науката, дълбоко в душата ни остава неотстъпчиво подсъзнателно чувство за безпокойство, че нещо не ни достига, липсва някаква част, която придава на живота истинско съдържание.
Наистина, въпросът за смисъла на живота, е един от най-трудните въпроси, пред който човечеството се изправяло през цялата история на своето съществуване и може би още по-остро стои в наши дни. Мисля, че всеки от нас поне веднъж в живота си (а някои и не един път) са го повдигали пред себе си. (Може да поискате в публиката да вдигнат ръка тези, които са си поставяли въпроса за смисъла на живота)
Нека да видим видео-клип на тази тема (Алфа-клип)
За съжаление, днес ние често сме толкова потопени в ежедневните си грижи и проблеми, и изобщо не ни остава време да мислим за това, за какво живеем, за какво работим и като цяло има ли смисъл във всичко, което правим. Тези въпроси ние сме принудени да зададем, чак пред лицето на смъртта, особено тогава, когато някой, с когото още до вчера сме говорили за политика, футбол или бизнес, днес, неочаквано тръгне към вечността. Именно в моменти на болест или в отчаяни ситуации често се обръщаме към вечните истини. След различни травматични и болезнени събития започваме да се чудим: И какво, ако утре нещо стане и с мен? Спомням си, че още като малък (бях на 4 или 5 години), постоянно ме тревожеше една мисъл: как е възможно мен да ме няма, къде ще отида когато умра?
Предлагам да видим още един клип (Тина Реброва. Катастрофа в Япония)
Като станах по-голям мисълта за смъртта започна да води до още един въпрос: За какво живея и има ли смисъл във всичко, което правя? Много философи, учени, видни хора се обръщат към този фундаментален въпрос, опитвайки се да намерят поне някакъв отговор, но обикновено техните опити се разделят пред неотстъпното осъзнаване на смъртта и ограничената продължителност на човешкия живот. И наистина, ако живот след смъртта не съществува, тогава всичко, което правим, няма да има никакъв смисъл. Осъзнаването на това ражда в сърцата ни страх. Известният немски философ Паул Тилих твърди, че на всеки човек са присъщи три вида страх: страх, че безсмислено ще изживееш живота си, страх, причинен от чувството за вина и страх от смъртта. Твърди, че всички страхове в нашия живот, така или иначе водят началото си от познаването на ограничеността на продължителността на живота. Един ден чух доста забавен израз: Животът е смъртоносна болест, която се предава по полов път. И в действителност, смъртта е единственото нещо, което има място във всеки живот със 100% вероятност.
Какво да направя? Какъв е изходът от тази ситуация? Кой може да ни освободи от страха от смъртта? Преставаме да се страхуваме от нещо, когато го опознаем. Но кой може да даде отговор на въпроса за смъртта. Ясно е, че това не може да направи нито науката, нито изкуството, нито философия. Очевидно, да отговори на него може само Този, който умря и възкръсна, Този, който Сам има власт над живота и смъртта. Историята познава само една такава личност на име Исус Христос. Професор Томас Арнолд, ръководител на отдела за съвременна история в Оксфордския университет, който коренно промени общата представа за образование в Англия, говорейки за възкресението на Исус, казва: ” Прекарах много години в изучаване на историята на различни времена, проучване и оценяване на доказателства … и не познавам нито един факт в историята на човечеството, който да е доказан по-добре и по-пълно с различни по вид свидетелства. Тези доказателства са достатъчни, за да разберем колко е велико знамението, дадено ни от Бог, в смъртта на Христос и Неговото възкресение от мъртвите „.
Има ли живот след смъртта?
Фактът на възкресението на Христос от мъртвите и думите, които Той казва, ни позволява по различен начин да погледнем на нашия земен живот и на неговия смисъл. Какво е говорил Христос за смъртта? В Писанията Той ни е оставил отговор на този и на много други въпроси. В Евангелието от Матей, 10 глава, 28 стих четем: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, душата не може да бъде убита; бойте се повече от Оня, който може и душата и тялото да унищожи в пламъци.” Той учил учениците да не се страхуват от физическата смърт, казвайки, че е много по-важен живота на душите след физическата смърт. Във всички периоди на историята си целият свят се е чудил на безстрашието на християните пред смъртта, които умират с мъченическа смърт, но с усмивка на лице. За тях истината е по-важна от живота. В книгата си за мъчениците Антонио Соцци смята, че за 2 хиляди години мъченическа смърт за Христос са приели 70 милиона християни, от които 45,5 млн. през XX-ти век.
На друго място в Светото Писание ние четем за събитието на възкресението на Лазар, пред когото Исус казва на сестра му Марта: „Аз съм възкресението и живота. Който вярва в Мен, макар и да умре, ще живее. И всеки, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки”.
Тези думи на Исус потвърждават, че има живот след смъртта. Със сигурност ни интересува има ли някакви научни доказателства за това. Възможно ли е да се отворят поне за една минута тайнствените врати на задгробния живот? Разкази на хора, които са преживели клинична смърт, описват това, което са видели и свидетелстват, че има живот и отвъд земния живот. Такива доказателства са известни още от древни времена.
Реймънд Моуди в своята книга „Живот след Живота” представя 150 истории-свидетелства на хора, преживели клинична смърт. С това той призовава и други учени да разпитват пациенти, които са се върнали към живота. Ето какво пише той: „На какво прилича смъртта? Този въпрос човечеството си задава още от самото си възникване. През последните няколко години имах възможност да поставя този въпрос пред голям брой слушатели. Сред тях бяха студенти от факултети по психология, философия и социологически науки, вярващи, телевизионни зрители, членове на граждански клубове и професионалисти в областта на медицината. В резултат на това, с известна степен на предпазливост, мога да кажа, че тази тема предизвиква може би най-сериозно отношение от страна на всички хора, независимо от техния емоционален тип или принадлежност към една или друга социална група”. И след това той продължава: „Въпреки голямото разнообразие на обстоятелства, свързани с близката среща със смъртта, както и типа хора, преживели това, все пак безспорен е фактът, че между разказите за самите събития се наблюдава уникална прилика. Практически приликата между различните съобщения е толкова голям, че може да се отделят около 15 отделни елемента, които отново и отново се появяват сред голям брой свидетелства, събрани от мен”.
Моуди описва процеса на смъртта, пресъздаден на базата на доказателства от хора, които впоследствие са се върнали към живота. Той пише: „Човек умира, и в този момент, когато физическото му страдание достига до границата, той чува как лекарят го признава за мъртъв. Той чува неприятен шум, силно звънене или жужене, и в същото време той чувства, че се движи с голяма скорост по дълъг черен тунел. След това внезапно открива себе си извън своето физическо тяло, но все още е в директно физическо обкръжение, и вижда собственото си тяло от разстояние, като външен човек, наблюдава опитите да го върнат към живота, с това необичайно предимство и се намира в състояние на някакъв емоционален шок. След известно време човек събира мислите си и постепенно привиква към своето ново положение. Той забелязва, че има тяло, но със съвсем различен характер и съвсем други свойства, отколкото физическото тяло, което той е оставил”. Не е ли това, което казва апостол Павел в 15 глава на Първото послание до Коринтяни: „Всяка плът не е еднаква; друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите … Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление … сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло.”
Нататък Моуди отбелязва, че при душата, която е извън тялото, идват душите на други хора, за да се срещнат с нея и да й помогнат. Тя вижда душите на вече починалите роднини и приятели и пред нея се появява същество, което свети, и от което се излъчва такава любов и топлина, каквато никога не е срещала. Без думи това същество й задава въпроси, които й позволяват да оцени своя живот и да си го припомни чрез кратки картини на най-важните събития в живота й, които се прожектират в обратен ред. В един момент този човек открива, че се е приближил до някаква бариера или граница, която, очевидно, разделя настоящия и бъдещия живот и осъзнава, че трябва да се върне обратно на земята, че времето на неговата смърт все още не е дошло. В този момент душата се противопоставя, в края на краищата сега тя е познала другия живот и не иска да се върне. Изпълват я чувства на радост, любов и покой. Въпреки своето нежелание тя по някакъв начин се свързва със своето физическо тяло и се връща към живота”. По-късно човек се опитва да разкаже за всичко това на другите, но му е трудно да го направи. На първо място е трудно да се намерят в човешкия език адекватни думи за описание на тези неземни събития. Апостол Павел в послание 2 до Коринтяните, стихове от 2 до 4, описва подобна ситуация: „познавам един човек в Христа, който преди четиринадесет години, в тялото ли, не зная, вън тялото ли е, не зная, Бог знае, бе взет на третото небе. И човек такъв познавам, в тялото ли е, вън тялото ли е, не зная, Бог знае, бе взет в рая, и чул е той неизречените думи, които човек не може да ги изрече.”
Наскоро във вестник Експрес (10-ти октомври 2012) се появи статия със заглавие „Само кома и пътуване в подземния свят са убедили неврохирурга-скептик, че животът е само част от пътуване”. В нея се посочва, че неврохирургът д-р Ебен Александър, дълго време е преподавал в Харвард, след излизане от кома е признал съществуването на задгробен живот. Той казва: „Като неврохирург, аз не вярвах във феномена „опит извън тялото”. Израснах в научна среда,като син на неврохирург. Винаги съм вярвал, че съществува разумно научно обяснение за пътуванията извън тялото, които описват хората, по чудо избегнали смъртта„. Но всичко това се промени след като той, през есента на 2008г., сам изпада в кома. Именно тогава, когато Александър една седмица се е намирал на границата между живота и смъртта, а кората на главния му мозък, отговаряща за мислите и емоциите, престанал да функционира, той, по собствените му думи, сам прави пътуване в отвъдния свят и по-специално, в рая. „Няма научно обяснение, че независимо от това, че тялото е в кома, а кората на мозъка ми изключи, самият мозък продължи да работи и, освен това, премина в друга, много по-голяма Вселена – измерение, за съществуването на което аз никога не съм подозирал„. Лекарят подчертава, че като цяло мистичното измерение, което той е посетил, много приличало на многобройните описания на хора, преживели клинична смърт или други гранични състояния. Според него това е буквално нов свят, в който ние сме нещо много по-голямо, отколкото само тялото ни и мозъка ни, и където смъртта не е краят на съзнателното съществуване, а само част от безкрайно пътуване.
Много лекари, психолози и други учени са събирали и публикували спомени на хора, които са се върнали към живот през последните 30 години. Първите публикации за такива явления са на Записките на Асоциацията за психични изследвания в Лондон. Има, разбира се, и много скептици, които смятат, че подобни преживявания са само халюцинации, поради действието на различни болкоуспокояващи или успокояващи лекарства. Д-р Мелвин Морс, педиатър от Сиатъл, Вашингтон, започва да изучава преживяванията при клинична смърт при деца. Неговите изследвания са особено важни, защото при децата много по-малко е влиянието на религиозни или културни причини. В резултат на изследванията екипът на Морс със сигурност доказва, че тези преживявания не могат да бъдат свързани с лекарствата срещу депресията, успокояващи или обезболяващи.
Д-р Майкъл Сабом, асистент в катедрата по кардиология на Еморския университет в Атланта се заел с въпроса дали описанията на тези, които са се върнали към живота, са верни или халюцинации. Ето какво пише той: „Когато започнах да проверявам техните истории видях, че някои от тях са в състояние подробно да опишат точния ред на операцията, която е претърпял. Един от тях си спомни, че се носил над операционната маса и се взирал в лекарите, които са го оперирали. Описва инструментите, вида на сърцето си и дори операционната процедура. Аз бях изненадан. Нищо от предишния му живот не показваше, че той би могъл да знае това по-рано. Друг мъж, сърцето, на който е спряло за четири или пет минути, подробно описа всичко, което са правили по време на операцията. За мен това е най-доброто доказателство, че тук няма халюцинации или фантазия „.
Някои скептици обясняват тези феномени с недостига на кислород в мозъка. Д-р Фред Шунмейкер, директор на отдела по сърдечно-съдови заболявания в болницата св. Лука в Денвър, за 20 години е събрал 2300 показания на лица, едва отървали се от смъртта. Оказва се, че предположението, че преживяванията след смъртта са следствие от нарушения на мозъчната дейност в последните минути на живота, не може да се потвърди. В някои случаи на настъпване на мозъчна смърт, съвременните уреди на болница св. Лука са доказали, че кислородът е бил достатъчен. Интересно е също така, че за някои от лицата, видели другия свят, Шунмейкер е определил нулева енцефалограма, а това означава, че не е имало никаква мозъчна дейност. Джен Стивънсън, професор по психиатрия във Вирджинския университет в продължение на 20 години анализира голям брой факти за задгробния живот и е дошъл до заключението: „Все повече факти свидетелстват за това, че наистина има живот след смъртта; и аз вярвам, че ще бъде разумно да има подготвка за него”.
В какво се крие истинският смисъл на живота?
И така, самият факт на съществуването на живота след смъртта ни дава право да се твърди, че истинският смисъл на човешкия живот може да се превърне в разбираемо само от перспективата на вечността, но е невъзможно той да се намери в земните неща. След като го намерим целият ни живот се променя: ние получаваме истинска радост и щастие, нашите страхове и фобии отслабват, а душата придобива спокойствие и мир. В потвърждение на това ще цитирам швейцарския психолог Карл Юнг, за когото казват, че той е първият в двадесети век, който отбеляза значението на душата. В книгата „Съвременният човек в търсене на душата си” (1933 г.) той пише, че „сред неговите пациенти над тридесет и пет годишна възраст не се намери нито един, който да получи изцеление без да развие духовното отношение към живота”. По същия начин в една от своите публикации, която се нарича „Духовност – това не е достатъчно за психичното здраве”, психологът Дейвид Елкинз, представяйки данни, според които 9 от 10 американци вярват в Бога и вярват, че религията е важна в живота им, пише, че съзерцаване, молитви и други духовни практики са в състояние да освободят „жизнената сила” на най-дълбоките нива на човешката психика и че има нови доказателства, че религията и духовните влияния са в състояние да помогнат, когато всичко друго не е дало ефект.
Затова за нас е толкова важно да знаем къде можем да намерим истинския отговор на въпроса за смисъла на живота си. Известният английски физик Майкъл Фарадей, основател на учението за електромагнитното поле, член на Лондонското кралското дружество, е решил този проблем за себе си. Един ден той седял, четейки Библията. Когато при него дошъл един негов приятел, той заварил Фарадей да държи главата си в двете си ръце, наведен над масата, той се стреснал и попитал: „Какво става с теб, добре ли си? – О, не, работата не е в това.” – отговорил Фарадей. – Аз съм изумен защо хората предпочитат да се скитат в неизвестността по много въпроси, когато Бог им е дал тази чудесна книга „Откровението”. Какво да кажа, Свещеното Писание разкрива смисъла на живота. За какво живеем? В глава 17 на книгата „Деяния на апостолите”, от 26 до 28-ми стих четем: „И целият човешки род Той направи от една кръв, за да обитава по цялото земно лице, като предназначи определени времена и пределите на тяхното обитаване, за да търсят Бога, та не биха ли го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас. Защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме”.
И така, ние сме били създадени за да търсим Бога, да живеем в общуване с Него. Без това винаги ще усещаме глад, празнота, самота и недоволство. Когато ние търсим Бога и се стремим да Го опознаем, само тогава сърцето ни оживява, а в живота ни се появява смисъл и радост, както за това четем в Псалм 68: „ще видят кротките и ще се развеселят които търсят Бога, нека да оживее тяхното сърце”. Как търсенето на Бог може да ни направи щастливи? В глава 17 от Евангелието на Йоан Христос казва: „А вечният живот е в това, че те да припознаят Тебе, Единия, истинския Бог, и от Тебе пратен Исус Христос”. Виждаме, че вечният живот е пряко свързан с припознаването на Бога. Какво е вечен живот? Някои си мислят, че това е просто един живот, който продължава вечно. Обаче това разбиране е доста ограничено, защото животът, който трае вечно, може да бъде и ужасно проклятие, например, в ада. Вечният живот трябва да е нещо по-велико, то трябва да има специално качество. Когато Йоан в своето Евангелие говори за вечния живот, той използва гръцката дума „айониос”. Тази дума често се използва за характеризиране на самия Бог, всъщност само Бог може да се нарече айониос. Този факт ни води до мисълта, че вечният живот – това е живот, който живее Бог, той не е просто безграничен във времето, а е безкраен в радостта, любовта, щастието и т.н., Затова вечният живот започва още тук и сега, от момента, когато ние приемаме поканата на Бога – Неговото Слово – Исус Христос.
Истинността на изложеното по-горе, като никой друг би могъл да потвърди Ник Вуйчич, човек, който е роден без ръце и крака. Осъзнавайки своето положение и усещайки липсата на приятели, на 8 годишна възраст той се е опитал да се самоубие, като да се удави във ваната. Той разказва за това така: „Аз се обръщах с лицето към водата, но бе много трудно да се задържа така. Нищо не се получаваше. През това време аз представих картина на моето погребение – как стоят моите татко и майка … И тогава разбрах, че не мога да се самоубия. Всичко, което усещах от моите родители, бе любов към мен”. След това Ник вече не се е опитал да се самоубие, но постоянно е мислил – защо да живее. Той няма да може да работи, не ще може да вземе за ръка булката си, няма да може да вземе детето си на ръце, когато то започне да плаче. Веднъж майката беше прочела на Ник статия за тежко болен човек, който е вдъхновявал другите да живеят. Тогава майка му казала: „Ник, ти си нужен на Бог. Аз не знам как, не знам кога. Но можеш да Му служиш”. На 15 години Ник отворил Евангелието и прочел притчата за слепия. Учениците попитали Христос защо този човек е сляп. Христос отговори: „За да се явят на него Божиите дела”. Ник казва, че в този момент спрял да се сърди на Бог. „Тогава осъзнах, че аз не съм просто човек без ръце и крака. Аз съм творение на Бога. Бог знае какво и за кого прави. И не е важно какво мислят хората – казва сега Ник – Бог не отговаря на молитвите ми? Значи иска да промени сърцето ми, а не обстоятелствата в моя живот. Вероятно, дори и ако изведнъж бях получил ръце и крака, това не би ме успокоило толкова”. Ник Вуйчич започна да проповядва Евангелието. Сега той десет месеца в годината пътува. Посетил е повече от двадесет страни, него са го слушали повече от три милиона души – в училища, старчески домове, затвори. Понякога Ник говори на стадиони – пред много хиляди души. Той излиза пред публиката около 250 пъти в годината. Седмично Ник получава повече от 300 предложения за нови изяви. Той говори за Бога както и защо той е повярвал в Него: „Аз не можах да намеря нищо друго, което да ми даде мир със себе си. Чрез Словото на Бога аз научих истина за целта на моя живот – за това кой съм аз, за какво живея, и където ще отида, когато умра. Без вярата нищо не се връзваше.” (Видео за Ник Вуйчич)